Навън бушуват ветрове и хали.
Но не от тях, от болката не дишаш.
Когато всички други са заспали
аз кротко сядам и писма ти пиша.
„Мила моя, в такава нощ
художниците на смъртта
възкръсват
и четките си потопили в мене
рисуват черни като въглен кръстове,
а аз се давя в
хлипове. Но денем,
дори когато страшното
върлува
и болката се моли за
морфин,
потапям четка в теб и
ти рисувам
един усмихнат и добър
делфин.
Той плува към сърцето
ти. Навярно,
пристига привечер,
почти по здрач.
И те усмихва топло,
лъчезарно,
а после много дълго няма плач!”
/Рисувам ти го с думи,
мила, иначе знаеш – ужасен художник съм/
Не се плаши за мен в такива нощи.
Да си безстрашна давам строга нота.
Обичам те до смърт и малко още,
което стига и за два живота!
