Твърде късно

Една жена пресичаше площада,
една жена се сцеждаше на капки
в очите на мъжете. Беше млада
и носеше небе наместо шапка.

Прозираше ефирната й риза,
но слепи от желание мъжете
следяха само как кръвта им слиза
и за това не виждаха крилете й.
Жената се усмихваше загадъчно,
стопяваше вселенските окови.
Сбогували се с всякаква порядъчност
мъжете си пребъркваха джобовете.
Едно великолепие на токчета,
диктуваше сърдечния им ритъм.
А взрени в двете разкопчани копчета,
мъжете жадно търсеха насита.

Но все така – насита не намираха.
Ругаеха наум, на глас – мълчаха.
Отчаяно се давеха във бирата
и дъвчеха тютюна на уплахата.
Лютеше на езика, а телата им -
да бяха камък, щяха да се пръснат!
Една жена пресичаше душата им,
но беше късно, беше твърде късно!