Животът, с този хроничен недостиг на чувства,
с мукави, станиоли, панели и прочие изкуственост,
изглажда на твоята сетивност най-острите ръбове,
докато си мислиш, че милва, той остри си зъбите.
И без да усетиш отхапва деня ти, изплюва го,
а ти търсиш кратък отрязък за дълго целуване.
Животът, с този хроничен недостиг на нежност,
по гладката кожа на твоите нощи се сцежда.
Изкусно лицето ти с бръчки така разчертава,
че лесно по тях да броиш точно колко остава.
И храни страхът, който силно те стиска за гушата.
Ти, жалък, летиш в пръстта или плуваш на сушата.
Животът, с този хроничен недостиг на време,
все пита какво може още от теб да си вземе.
Не дава дори и за миг да си крачка пред него
и щедро замеря те с хиляди кубчета „Лего”.
А ти, примирен, прилежно сглобяваш, сглобяваш…
И ден, подир ден, неусетно /почти/ остаряваш.
Но този живот е с хронична потребност от обич
и даже, когато си мислиш, че вече не можеш,
когато си мислиш, че всичко е свършено вече,
за всичко прости и обичай живота, Човече!
