Малка поема

Днес детството ми е дошло на гости,
а нямам даже ментови бонбони.
Преди години беше много просто –
купувах ги от небосклона.
Защото небосклонът бе на крачка.
На крачка днес е само магазинът,
но си изгубих дарбата на врачка
и как да знам, че днеска ще намине?!
Поканих го да седне на дивана,
където вечер плача или пия,
но вместо за ръката да го хвана,
с ръка посегнах, за да го завия,
изплашена, че може да настине.
Направих чай, разбира се от мента.
Погледнах го в очите, бяха сини.
По-сини от изгубени моменти.
Добре дошло в дома ми, Детство мое,
от цяла вечност питам се къде си.
Но тръгна ли към теб са все завои,
а след завоите са все завеси.
Сега си тук и искам да останеш,
да ти оплача участта си куча.
Откак те няма аз съм само рани
и все така на себе си се уча.
И все така не мога да порасна
до там, че океана да прегърна.
И все така до болка ми е ясно,
че няма как при мене да те върна
и някак да започна отначало,
без толкова илюзии предишни.
Аз имам още младото си тяло,
но без душа отдавна е излишно.
Душата ли? Отиде да те дири
и сметка да поиска справедлива
за тежкото наследство от кумири,
които се оказаха фалшиви.
За начина ти да обичаш всички,
и волята за всичко да прощаваш
и волността/разбира се в кавички/
докато дишаш, все да се надяваш.
За прошката, за вярата в доброто,
наивността ти, крехката ранимост
за благостта, за цялата ти кротост
и за това, че станах уязвима.
Не си виновно, Детство, знам прекрасно.
Крещя: Прости! Отново и отново….
Аз твърде бързо исках да порасна,
а и до днес, уви, не съм готова.