Беляза ме смъртта ти, татко,
всичко в мен крещи:
”Няма го… Няма го. Няма го!"
”Няма го… Няма го. Няма го!"
А внукът ти казва: „Запали две свещИ,
да мирише на хубаво, мамо.”
Той не знае, че всяка свещ
е пътека към теб,
че за мен ароматът е мъртъв,
а през пламъка виждам
най-черния креп,
щампован с гробове и църкви.
Аз съм силно момиче,
не ме плаши смъртта
и е светла душата ми, знаеш!
Но проклетата болка изправя снага,
а пък ръстът й, сякаш безкраен,
хвърля сянка над мен.
Виждам змийски език
приближава лицето ми, бледо.
Аз обръщам страна за пореден плесник,
но не искам синът ми да гледа.
