На мама

Смъртта съблича черната си риза,

намята ми я като втора кожа,

за да усетя как по нея слиза,

ръждясалото острие на ножа.

Тя знае, че така не се убива,

тя знае, че сърцето ми е камък,

ала протяга пръсти костеливи

към светлото в прозорците на мама.

И камъкът се пръска на парчета

и камъкът се учи как се плаче,

отчаяно крещи без глас и…ето –

Смъртта си тръгва. Значи има начин!

И начинът дори си има име –

Любов безкрайна и неизмерима!

Любов без точка и без запетайка.

Любов на дъщеря към майка!