Вид първи /когато те има/
Есен с коси на момиче –
руси, с червени отблясъци,
с вплетени нишки обичане –
струйнали, топли пясъци.
Есен с лице от злато,
с прелестни очертания,
щедра на аромати –
ширнали се желания.
Есен без капка претенция,
че предвещава зима.
Слънце в бакърени менци –
есен, в която те има!
Вид втори /когато те няма/
Есен по-тъжна от майка,
изгубила своето чедо!
В скобите, /след
запетайката/ –
спомени за
слънчогледи…
Есен на мъртвите птици,
на изгорелите къщи.
Под черта: „Злите
езици
казват, че не съм
същата”!
Есен на тъжните хора –
хляб за добрите поети.
В ъгъла, до прозореца,
някой се учи да свети.
Есен с хронична умора
в шампионата за смели.
В дъното на коридора –
плетачката на дантели…
Есен. Море от болка.
В него – самотен сал.
На сала – аз. /Какво
толкова!?/ –
Фабрика за печал!
