Рокля

Небето тази нощ е кинкалерия,

звездите си продава – две за лев.

И аз стоя, очи във него вперила

и търся своето копче от седеф.

Забравила за миг, че нямам палто

и никъде не съм си у дома,

карфици си избирам с връх кобалтов

и не разбирам колко съм сама.

Или разбирам, но не си признавам,

а шарени калерчета разглеждам.

По дланите ми лепкаво остават

власинки от небесната им прежда.

Изправям се…брадичката високо –

шивачът да ми вземе мярка чисто

и си мечтая ти да си наоколо,

защото иначе ми е безсмислено.

За теб си шия рокля, с теб щастливо

бездомното ми тяло да засвети.

Събличам страховете си. Красиво е…

по всичките етажи на небето!

Наум

Душата ми е с титаничен глас,

но тебе те крещи наум безсилно.

И само шепот, мек като атлаз,

красивите й устни нежно милва.

Душата ми е с дупка от куршум

и затова не се съблича гола.

Или пък се съблича, но наум.

А после коленичи и се моли

на сляпо да я галиш, без ръце

и само дъх по нея да остава,

превръщайки я в гладко стъкълце,

в което слънцето се отразява.

Душата ми се люби с теб наум,

а крехкото й тяло сякаш свети!

Накрая те целува и безшумно

отнася този спомен на небето.

Есените биват два вида

Вид първи /когато те има/

Есен с коси на момиче –

руси, с червени отблясъци,

с вплетени нишки обичане –

струйнали, топли пясъци.

Есен с лице от злато,

с прелестни очертания,

щедра на аромати –

ширнали се желания.

Есен без капка претенция,

че предвещава зима.

Слънце в бакърени менци –

есен, в която те има!

Вид втори /когато те няма/

Есен по-тъжна от майка,

изгубила своето чедо!

В скобите, /след запетайката/ –

спомени за слънчогледи…

Есен на мъртвите птици,

на изгорелите къщи.

Под черта: „Злите езици

казват, че не съм същата”!

Есен на тъжните хора –

хляб за добрите поети.

В ъгъла, до прозореца,

някой се учи да свети.

Есен с хронична умора

в шампионата за смели.

В дъното на коридора –

плетачката на дантели…

Есен. Море от болка.

В него – самотен сал.

На сала – аз. /Какво толкова!?/ –

Фабрика за печал!

Софра

Животът ни като софра,

със винените чаши,

с петната мазни от храна,

с нечистото и прашното.

Калта по белия килим…

Фалшивата ни слава…

И ний – преситени мълчим,

докато го предаваме.

Посели сме слова, които няма да покълнат,

предем несръчно, без душа. Стои сурова вълната!

Студени куките мълчат, останали без прежда.

Треперят голи насред път Големите надежди.

Налели сме вода, която жажда не насища.

Кладем насила светлина в прокажени огнища.

Доброто като стар глупак е сочено със пръсти,

а ний на сребърен синджир си носим гордо кръста.

Или на златен – все едно, търговците са в храма.

А вярата ни – показно, че нищо свято няма!

Второ пришествие

Свири вятърът тънко в улуците –

нищо ново под слънцето –

баби гледат си внуците

и са глухи за повея на вселенската истина –

Господ скоро ще дойде.

И ще почисти!

Само аз чувам звуците

на голямата суша.

Баби гледат си внуците

и мирише на пушек –

нищо ново под слънцето –

дим над комините.

Упорито се пазим

да не настинем.

А студът е населил отдавна делата ни.

Изтъняват душите, наедряват телата.

Нищо ново под слънцето – пеят петлите!

Баби гледат си внуците,

а на Господ петите

се забиват болезнено

на Земята в утробата

и се вдигат със песен

 всички мъртви от гроба.