За кака

Ще се окажа ли права, ако предположа, че си изкушена поне малко да се чувстваш горда, защото за тази книга имаше мисия – събирач на миди!

Беше ветровит февруарски ден, когато слезе на плажа да ми събираш миди. Как не те отнесе вятърът, не знам. Как пребори студа – също. Но ти винаги с всичко си се справяла! За това ми се иска най-хубавата мида да се е паднала в твоето /мое/ чекмедже, а и защото наистина заслужаваш от хубавото – най-хубавото. Не ти пиша днес, за да се кълна във вечна любов, а защото е време да ти направя едно признание. Когато бях малка непрекъснато ти ровех в чекмеджето. Помня безумните ти колекции от станиол /по-лъскав и до днес не съм виждала!/, празни шишета от дезодорант и луксозни салфетки. Глупавото ми детинско упорство заравяше ръцете ми под пластовете вещи в търсене на още от твоите съкровища, сякаш съм имала право над тях…Завиждах ти и честно казано едва ли съм знаела какво е да го правя благородно, та ще да е било неблагородно. Прости ми! Време е да те компенсирам. Днес получаваш пълни права над чекмеджето ми, а към тях ти делегирам и всички останали права – да разполагаш с наличното както намериш за добре. Знам, че безпогрешно ще откриеш стиховете, които ти си вдъхновила, но не за тях ще ти благодаря, а за останалото, което мога да кажа и простичко, но предпочитам в мой стил – метафорично. През последните няколко години ти ми делегира правата над всичко, което си събрала в чекмеджето на душата си и заживя с мен в шума и тишината на най-прекрасното споделяне на живот. Каквото, когато и както да ми се случва, никога не ме е напускало усещането, че не съм сама, защото теб те има! Помни, че това важи и за теб. Докато ме има, никога няма да бъдеш сама!

Чакат ни още много ветровити февруарски дни. В тях ние самите ще бъдем миди. Един ще ни събира, друг ще ни разпилява, трети ще рови за бисера в нас. По всичките пясъци на тази земя, по моретата и океаните й, ще изписваме без пръсти и без дъх дори всички онези неща, на които ни научи мама. Не знаеше ли? Имаме мисия!