За Яна

Мила моя, днес е рожденият  ти ден. Трябваше да навършиш 49. Вместо това аз отброявам 29-ия ден, в който теб те няма. Спомням си 25-ти ноември само преди година. Празнуваше със семейство и приятели, имаше огромни букети цветя и купища подаръци, но истинския празник  се състоеше в това, че бяха  ти разрешили да ядеш плодове и ти имаше така мечтаната торта от киви! Помня още, че тогава ти пожелах да се венчаеш за живота по-здраво от всякога. На околните може и да им звучи налудничаво, но макар днес да те няма физически, мисля, че пожеланието ми се е сбъднало и с някаква нечовешка ,или пък свръхчовешка сила, ти си венчана за живота и факта, че ти пиша идва да потвърди това, а не да затвърди нечии съмнения, че  моята налудничавост може вече спокойно да се диагностицира и то като чиста лудост. Ти си тук, в основата на всяка една идея, която успях да превърна в образ, дело и звук. Тук си, в начина, по който приятелите ми помагат да сбъдна мечтите си. Тук си, в ускорения ми пулс и тихо, но настойчиво диктуваш. Благодаря ти, Янче, за това, че продължаваш да изискваш от мен, да ме караш да бъда взискателна, да провокираш ума ми, да ми вярваш и да ме обичаш.

През последната година с теб си написахме толкова писма, колкото на някои хора стигат за цял един живот. Ти казваше, че писмата ми са твоя прозорец към света, аз ти казвам, че си моя свят и независимо от това къде си, няма да затворя прозореца към теб!

Днес не мога да ти пожелая нищо, но мога нещо да ти обещая. И го правя!

Обещавам ти памет!

Знам, че ме чуваш – винаги ще помня и няма да спра да разказвам –  за обичта ни, за общите дела - работата,  мечтите, силата и слабостта, болките и радостите…  Казано с две думи – за нас! А ти ще ми помагаш – както винаги.

И предлагам да започнем от днес, защото на твоя рожден ден избрах да се роди книгата, която направихме заедно с много любов.  Нашата „Мида в чекмедже“!